Всички познати религии гледат на смъртта като на ключов момент в човешкото съществуване, като врата от временното към вечното битие. Ето защо в погребението на човека се отразява религиозната доктрина на всяко общество. Философските въпроси защо се раждаме и има ли живот след смъртта намират отговор при религиите точно при погребалните обреди.

Връзката между душата и тялото на човека според християнството е изключително силна, тъй като човек не е нито само тяло (както казват атеистите), нито само душа (както казват източните религии, вярващи в прераждането) – човекът, създаден от Бога, е психосоматична цялост. И точно в това е трагедията на смъртта – разпадането на човешката природа, отделянето на душата от тялото. Душата страда и не иска да се отдели от своето тяло, от естествената си цялостност. Св. Йоан Дамаскин казва: "Страшна е тайната на смъртта, как душата не иска да се отдели от тялото си, от своята хармонична и най-естествена връзка". Това противоестествено за човека състояние е преодоляно от Христос, който бидейки едновременно Бог и човек умря, но победи смъртта, която не можа да задържи Бога в своята власт. След Него това е възможно вече за всички хора, които Бог ще възкреси в края на историческото време.

И така, това означава, че тялото ни не е затвор, обвивка на душата, но е елемент на човешката личност. Душата се намира навсякъде в тялото и с действието си го оживотворява. И спасението, в което християните вярваме, не е само за душата ни, но и за тялото. Нещо повече, според учителите на нашата Църква "човешкият образ е по-висш от ангелския образ, тъй като ангелите са само дух, но дух, който не животвори, а човекът има душа и дух, които оживотворяват тялото му".

Според народните вярвания пък животът е изпитание, което никой нямал право да прекъсне по свое желание. Напук на всички неволи, душевни и физически болки, страдания и нещастия, човек е бил длъжен да изживее до край земния си път. Затова в общото гробище вечен покой не може да намери онзи, който сам е посегнал на живота си или пък онзи, който насилствено е отнел живот на друг човек.
Народният страх от смъртта, може би е превърнал християнските погребални обичаи в изключително консервативни. От векове черното е цветът на траура, а покойниците се покриват с бели тъкани. Също от толкова отдавна датира и поверието, че монета се поставя в устата на мъртвеца. Или пък в ковчега. Събирането на близките около трапезата след погребението също е столетна традиция. Ето още някои от най-разпространените погребални християнски обреди, които се спазват и до днес.

У дома

Обичаят повелява очите на покойника да се затварят, за да предотвратят друг смъртен случай в семейството. Задължително е покойникът да бъде изкъпан и преоблечен с нови дрехи. Във водата се слага босилек за "хубава миризма".
Ръцете на починалия се кръстосват върху тялото му, а между пръстите му се слага "вощеница". Тя трябва да се пали да гори от време на време. На младите покойници, които нямат свое семейство, ръцете не се кръстосват, а се слагат успоредно на тялото. Близките им правят огърлици, които по-късно се слагат на гроба до кръста.
Ако се погребва жена, косата й трябва грижливо да се среше. Ако се полага мъж - да се обръсне. Традицията повелява младият и несемеен мъж да бъде в сватбени дрехи. След това се покрива с покров - бяло платно. Вярва се, че в него покойникът се явява пред Бога.

Задължително в джоба на покойника се слагат пари. По този начин той може да се откупва на онзи свят или иначе казано "да плаща борчове".
Починалият прекарва първата нощ след смъртта си у дома си. Близките му правят нощно бдение. Тялото на покойника се поставя с краката напред - към вратата.
Огледалата в къщата, покосена от траура, се покриват с кърпи. Остават закрити до края на погребението. Обичаят за този ритуал гласи, че с принадлежността си към двата свята, огледалото е своеобразна врата, която ги съединява. Душата, която току-що е напуснала тялото, може лесно да сбърка пътя, а след това да се заблуди в огледалния лабиринт и завинаги да остане в него.
До ковчега, на пода, се поставя съд с пясък, в който се поставят запалени свещи.
В стаята на покойника, според народните повели, не се допуска котка, защото ако го прескочи, той ще вампиряса.

Преди погребението

До погребението близките на покойния не се мият, бръснат , гладят и др. Домът на починалия не се почиства.
Замесва се малка питка, наречена "пътник". Тя се поставя под мишниците на мъртвеца, а после се взима след опелото в църквата и се дава за храна на добитъка вкъщи.
Прави се кръст от една монета и две свещи. Той се поставя на гърдите на покойника, заедно с малка икона. Като дом за вечния живот, в ковчега се слагат дрехи и прибори за хранене.
Обредът повелява при погребението да има своеобразен съпровод - "оплаквачките". Мъртвецът е оплакван от близките със силен глас. Смята се за страшно и грешно покойникът да не бъде оплакван. В този момент се споменават качествата на починалия, проклина се несправедливата съдба, отправят се молитви да се върне от там, където е отишъл.
В почернения дом се пали кандило. От него се отсипва малко олио или зехтин и се обърква с малко червено вино. Тази смес се нарича миро, а с нея свещеник миропомазва покойния. В някои краища на България след изнасянето на починалия, пред прага на дома се чупи чаша с вода, за да няма повече смърт в дома.

Погребението

Прощаването с покойника на гробищния парк през последните десетилетия се извършва в ритуална зала. Ковчегът се поставя на специално правоъгълно място. Главата на покойника винаги е на запад. Вдясно от него се поставя метален жертвеник, върху който гори огън, като горивната смес е спирт. За начало на церемонията се смята, когато ритуалчикът отвори вратите, опечалените влизат в залата и се нареждат най-напред в дясно около покойния. Най-близките са по-напред, другите - назад. Ако има хор, пее "Вечная памет". След това ритуалчикът изказва съболезнованията на близките. Следва прощаването с покойния и изказване на съболезнования. Потокът от хора върви обратно на часовниковата стрелка в посока изхода. След края на церемонията в специални зали се раздава храна за душата на покойника. В залата е забранено да се палят свещи.
Обикновено, гробът се копае близо до друг гроб на близки от същото семейство или от рода. Така "на оня свят да са близо". Присъстващите на погребението смятат за дълг да хвърлят върху спуснатия ковчег шепа пръст, като трябва да се каже "лека ти пръст" или "бог да те прости".
След като напуснат гроба или стигайки до дома си, близките и роднините на мъртвеца, трябва да измият ръцете си с вода, ръсена със здравец.

След погребението, до 40-ия ден

След погребението в гробищния парк, близки и роднини заедно със свещеника се връщат в дома на починалия. Извършва се водосвет за здраве на стопаните, след което всички се канят на трапеза. Гощава се и се пие за здравето на семейството, без да се вдига "наздраве" с чашите.
Стаята на покойника, в която той е нощувал в първата вечер след издъхването си, предварително е пометена, а метлата се хвърля в близост до течаща река.
Вярва се, че душата на покойника остава в дома сред близките и роднините си четиридесет дни след смъртта - така, както в библейската легенда за Христос. Толкова дни в стаята трябва да е светло през цялото време – пали се свещ, за да може душата да се ориентира по-лесно. От опелото до четиридесетия ден тази свещ се пали по малко, а на последния ден трябва да изгори цялата.
На 40-ия ден се прави и най-голямата задушница за мъртвия. Тогава се смята, че душата на покойника напуска завинаги мястото, където е живял.
До 40-я ден не е желателно са се слуша музика или да се вършат други действия, които изразяват веселие, защото близките на покойния са в траур.
На 40-я ден се равнява гробът и на положения кръст се връзват черните шалчета,  които са носели жените. Траурът, който се спазва е до 40 дни, след това се смята, че душата вече е на небето.